Когато Томас съобщи на бившите си колеги, че напуска офиса, мести се на село и се жени за служителка в птицеферма, първо в служебния чат се появи картинка на кокошка с очила пред лаптоп. За минута се събраха четирийсет реакции. Маркус, ръководителят на екипа, с когото Томас години наред работеше по проекти, написа: „Давам ти два месеца. После сам ще поискаш да се върнеш“. Шегата бързо се разнесе из чата, но зад нея се криеше и нещо друго: без Томас екипът беше затънал в труден проект, а сроковете вече започваха да се изместват. Маркус разчиташе, че бившият му колега ще се върне и ще помогне работата да бъде довършена. Сега Томас живееше с Хелен, специалистка в птицеферма, и работеше от разстояние, а Маркус им беше дошъл на гости — и очевидно възнамеряваше да се увери, че е бил прав.
Хелен се върна от нощна смяна със синьо яке с емблемата на фермата. В едната си ръка носеше касетка с яйца, а в другата — вързоп, увит в кърпа. Томас тъкмо завиваше лозата до беседката за зимата, а наблизо, върху табуретка, стоеше отворен лаптоп: от високоговорителя тихо се чуваше работна среща. Хелен кимна към екрана и попита дали той завива и лозата, докато слуша разговори за бутони. Томас се усмихна: микрофонът му бил изключен, така че колегите можели спокойно да спорят и без него.
При портата се чу клаксон. Маркус слезе от черен джип, изцапан с кал, и огледа двора: дървата под навеса, лозата, увита в зебло, кокошарника зад бараката. После забеляза емблемата на якето на Хелен и се ухили: „Значи това е прочутата ферма?“ Хелен каза името си и покани госта да се стопли. Маркус не прие поканата, а попита дали изобщо има интернет тук. Томас отвърна, че оптичният кабел стига чак до верандата. Усмивката на Маркус стана малко напрегната, но той не спря с подмятанията.
На масата той ядеше супа, картофи с гъби и мариновани домати с такъв апетит, че Хелен трябваше да му сложи още. Когато чинията се изпразни, Маркус се облегна назад и заговори за Томас: видите ли, от силен архитект се бил превърнал в човек, който завива лози, а след година съвсем щял да подивее. После попита за какво си говорели с Хелен вечер — за броя на яйцата. Томас не успя да отговори. Хелен спокойно отбеляза, че бройлерите не снасят яйца, и попита дали в неговия офис измерват конверсията.
Маркус призна, че я измерват. Тогава Хелен обясни: във фермата също следели показатели — например колко фураж отива за килограм тегло. За една година успели да намалят разхода от един килограм и осемдесет грама на един килограм и шестдесет и осем грама. В дванайсетте птицевъдни помещения дори такава разлика означава много пари. За целта трябвало постоянно да следят температурата, влажността и състава на въздуха във всяко помещение. Маркус я изслуша, но веднага попита дали не ѝ липсват изложбите, театърът и „нормалният“ живот.
Този път Хелен разказа, че през септември програмата, която събирала данни от птицевъдните помещения, започнала да забива. В продължение на две седмици служителите получавали данните за температурата със закъснение от четирийсет минути, а изпълнителите от големия град предлагали да се купят нови сървъри. Томас открил грешката, като добавил един индекс. Маркус вече не се усмихваше толкова широко, но Хелен продължи: завършила аграрен университет с отличие и работи като технолог, макар че заради недостига на хора излизала и в инкубаторното помещение. Според нея човек не може истински да познава тази работа, ако не разбира какво се случва в инкубационния шкаф. Двамата с Томас дори спорили дали една програма може да бъде обучена да разпознава по звука, че скоро в птицевъдното помещение ще възникне проблем. Хелен била сигурна: около час преди отказ на вентилацията пиленцата започвали да издават различни звуци.
Маркус попита дали наистина може да се чуе. Хелен отговори, че може да му покаже записите. Но преди това той успя да се усъмни дали такъв живот е достатъчен: без театър, обичайните градски забавления и хубаво кафе. Хелен му напомни, че Томас е донесъл кафемашината, а гледката към реката по залез не се повтаря два пъти. Маркус не намери какво да отговори. След чая се канеше да отиде да пренощува в най-близкия град, но вечерта времето се развали: мокрият сняг премина в студ, а пътят, кабелите и клоните се покриха с лед. Маркус погледна летните гуми на колата си и реши, че няма да тръгва никъде. Томас му предложи да остане: в къщата имаше свободна стая.
В девет вечерта токът спря. След това угасна и газовият котел, който също имаше нужда от електричество. Томас запали старата печка, която беше запазил, въпреки че го убеждаваха да я разглоби. В тъмното телефонът на Хелен иззвъня. Тя изслуша краткото съобщение и пребледня: в птицефермата беше спрял токът. Генераторът се беше включил, но автоматиката не беше превключила захранването към помещенията. В инкубационните шкафове имаше шейсет хиляди пиленца и без вентилация им оставаше около час — може би и по-малко.
Хелен вече посягаше към якето си. Томас започна да се облича и каза на Маркус, че им трябват още хора и светлина. Той призна объркано, че нищо не разбира от оборудването. Хелен пристъпи към закачалката, на която висеше якето му.
— Или идваш с мен да спасяваш онези, на които се подиграваше, или повече не говори така за работата ми — отсече Хелен и свали якето му от закачалката…
Маркус протегна ръка към якето, но Хелен вече го беше свалила. Той погледна Томас, сякаш очакваше онзи, както обикновено, да обърне всичко на шега. Томас мълчаливо закопча якето си и взе фенера от масата.
— Ще дойда — каза Маркус. — Само да те предупредя: ако всичко там е кабели и бутони, няма да съм от голяма полза.
— Трябват ни още ръце — отвърна Хелен. — Това е достатъчно.
Пътят до фермата отне по-малко от десет минути, но Томас минаваше бавно през всеки завой. Фаровете осветяваха ледените клони и белите крайпътни ивици. Маркус се държеше за дръжката над вратата и мълчеше, докато не завиха към портала.
На територията светеше само аварийното осветление в административната сграда. Зад стената на инкубаторното помещение се чуваше неравномерен шум: част от вентилацията работеше на резервно захранване, но в помещенията с инкубационните шкафове въздухът почти не се движеше. Хелен веднага се отправи натам, без да изчака Томас да изгаси двигателя.
Дежурната служителка ги посрещна на входа и бързо обясни: генераторът се включил, но автоматичният превключвател не пренасочил захранването към необходимите линии. Дежурният електротехник вече бил при таблото. Проверил напрежението, опитал да нулира грешката и сега чакал двигателят на генератора да достигне стабилен режим.
— Първо инкубационните шкафове, после всичко останало — каза Хелен. — Отворете вратите към коридора, но не пипайте самите шкафове. Ако вентилацията тръгне, не променяйте температурните настройки.
Тя говореше кратко и спокойно. Служителите се разотидоха по местата си. Един хукна за преносима лампа, друг отвори техническия коридор. Томас остана до електротехника, който го помоли да насочи фенера към таблото. Маркус застана от другата страна и насочи светлината си към индикаторите.
— Генераторът подава нормално напрежение — каза електротехникът. — Командата за превключване не минава. Самият механизъм е изправен, но управляващата верига не реагира.
Томас не посегна към кабелите. Помоли да му покажат екрана на контролера и забеляза, че той все още чака потвърждение от датчика за положение. Електротехникът провери конектора, поклати глава и посочи малка кутия в долната част на таблото. Там се беше задействала защитата на управляващата верига. Той я нулира според инструкциите и отново провери показанията.
Нищо не се случи.
— Може да се превключи ръчно — каза електротехникът. — Но първо трябва да се уверя, че товарът е изключен от съответната линия. Иначе ще изгорим оборудването.
Хелен вече се беше върнала от шкафовете. Тя съобщи, че температурата засега се задържа, но времето е малко. Електротехникът помоли Томас да осветява надписите, а Маркус — да се отдръпне от таблото и да придържа вратата, за да не я затвори течението. Маркус се подчини без възражения.
Проверката отне няколко минути. Електротехникът изключи неизправния управляващ контур, провери положението на прекъсвачите и едва тогава превключи захранването ръчно. Генераторът забоботи по-силно. Първо се включиха аспираторите в едно помещение, после и в съседното. Някъде зад стената светнаха работните лампи.
Хелен се заслуша в шума и погледна показанията на панела.
— Сега поетапно. Не пускайте всичко наведнъж — каза тя на дежурната служителка. — Следете натоварването и температурата.
Вентилаторите заработиха равномерно. От инкубационната зала се чу тънко, почти непрекъснато писукане. Томас го беше чувал само на запис; сега звукът го обгръщаше, жив и тревожен. Хелен го погледна, но не се усмихна. Тя проверяваше показанията, задаваше въпроси и изчакваше всяко помещение да потвърди, че работи нормално.
Маркус все още държеше фенера. Когато електротехникът го помоли да освети долния панел, той го направи прецизно, без да докосне нито един превключвател. После попита дали е нужна още помощ. Хелен отговори, че засега не, и го помоли да занесе свободната лампа на служителката в коридора.
След около двайсет минути всички инкубационни шкафове отново работеха нормално. Електротехникът остана да провери автоматиката и да запише кои вериги трябва да бъдат изпитани сутринта. Хелен помоли дежурните да не оставят помещенията без наблюдение и се обади на поста с молба да съобщят, ако температурата или вентилацията започнат да се променят.
— Сега така или иначе няма какво да ускорите — каза тя на Томас. — Да се прибираме. Сутринта ще се върна и ще проверя дневника.
Маркус свали ръкавиците си. По ръкава му блестяха капки разтопен сняг.
— Е, поне бях полезен — каза той. — Макар че, ако трябва да съм честен, мислех, че във фермата всичко е по-просто устроено.
Хелен закопча якето си.
— Сега вече знаеш, че си мислел погрешно.
Маркус я погледна, но не възрази. Не се извини и не ѝ благодари, че беше ръководила работата. Томас видя как челюстта му потрепна, когато електротехникът спокойно го помоли да не пипа таблото. Видя и че Маркус изпълни молбата.
Вкъщи Томас отново запали печката, а Хелен сложи на масата чайник с вода, която беше успяла да затопли на котлона. Тя отговори на няколко съобщения от фермата и накратко разказа, че сутринта трябва да проверят превключвателя и целия резервен контур. Маркус седна, без да сваля пуловера си, и дълго топли дланите си с чашата. После се обърна към Томас.
— В понеделник в работата всичко ще си бъде както обикновено. Ако размислиш, можем още да обсъдим мястото. Проектът ни не е приключен.
Фразата прозвуча почти както преди: сякаш на Томас му оставаше само да протегне ръка, а за всичко останало Маркус щеше да се погрижи сам. Но сега стана по-ясно защо толкова упорито се беше подигравал на решението му да замине. Екипът не можеше да завърши проекта без човек, който познаваше архитектурата на системата, а сроковете вече наближаваха. Маркус трябваше да приключи работата и да се отчете пред ръководството; завръщането на Томас щеше да реши и двата проблема наведнъж. Вместо да помоли за помощ направо, той се опитваше да накара бившия си колега да се усъмни в избора си.
По-рано Томас вероятно щеше да отговори, че ще помисли, после отново щеше да изслуша шегите и да се престори, че те не означават нищо.
— Ако имаш конкретно предложение, изпрати ми го писмено — каза той. — Задължения, график, заплащане. Ще го разгледам. Но няма да се върна към предишните ни отношения.
Маркус остави чашата на масата.
— Сега с мен ли говориш като с клиент?
— Докато ми предлагаш работа — да.
— Просто казах, че има място.
— А аз просто отговорих при какви условия съм готов да обсъдя работа.
Маркус погледна Хелен, сякаш търсеше подкрепата ѝ или поне обичайното отстъпление. Тя не се намеси. Вместо това извади бележник от чантата си и записа в колко часа беше възстановено захранването и какво беше казал електротехникът за неизправността.
— Сутринта ще говоря с началника на смяната — каза тя. — Трябва да проверим автоматичното превключване под товар. Днес само възстановихме захранването. Не можем да смятаме, че причината е отстранена.
— Разбирам — отвърна Маркус. Този път не добави нито шега, нито съвет.
До сутринта токът в къщата беше възстановен. Хелен замина за фермата по-рано от обикновено, а Томас остана да работи на лаптопа си. Маркус тръгна след нея, когато пътят пред портата малко се разтопи. Той се ръкува с Томас и каза, че ще му се обади за проекта. Пожела на Хелен спокойна смяна.
Томас не обеща, че ще чака обаждането. Затвори вратата след госта и се върна на масата. От Маркус не пристигна нито извинение, нито предложение. Томас не му писа пръв.
Същия ден във фермата провериха резервния режим и поръчаха резервна част за автоматиката. Хелен показа на служителите как да действат, ако превключвателят отново не сработи. Вечерта Томас ѝ помогна да прегледа дневника с грешките, но този път предварително се бяха уговорили какво точно ще направи той и колко време ще отдели за това.
През зимата до печката вече лежеше бележникът на Хелен, а до него — лаптопът на Томас. Понякога тя му четеше показанията от панела, а той сверяваше записите. Маркус вече не наричаше работата ѝ проста. Томас не знаеше дали мнението му се беше променило и не се опитваше да разбере.
У дома обаче всичко беше станало по-ясно: работата на Томас си оставаше негов избор, а на Хелен вече не ѝ се налагаше да обяснява защо заслужава уважение.




