Когато Ема за трети път за една вечер обърна екрана на телефона към Анна, на снимката отново се усмихваше най-малкият ѝ внук — със синя шапка, килната леко настрани. Анна погледна фотографията, усмихна се и остави чашата на масата. Бяха приятелки отдавна, а срещите им в четвъртък отдавна се бяха превърнали в традиция. Само че напоследък Анна все по-често забелязваше, че за нея е важно не просто да изслушва новините на Ема, а и самата тя да усеща, че приятелката ѝ се интересува от живота ѝ. А на Ема ѝ беше удобно да идва там, където винаги я слушаха внимателно.
— Виж само колко е забавен! — каза Ема и увеличи снимката. — Вече сам си избира шапката.
Това беше малък тревожен сигнал, но не и първият. Ема вече беше разказвала за по-голямата си внучка, която започнала да ходи на танци, за внука, който рецитирал стихотворение на празника, и за това как най-малкият смешно произнесъл нова дума. Анна искрено се радваше за децата на приятелката си: познаваше ги още от бебета. Но през цялата вечер Ема нито веднъж не попита какво се случва в живота на Анна. Дори когато Анна замълча с надеждата да вмъкне нещо, приятелката ѝ отново плъзна пръст по екрана и отвори следващата снимка.
Преди разговорите им лесно прескачаха от книги към забавни случки, планове и промени. Сега всяка тема на Анна неусетно отстъпваше място на разказите за внуците. Веднъж Анна спомена, че се е записала в библиотеката и там се е запознала с интересна жена. Ема изслуша само началото.
— Между другото, и средната ми дъщеря обожава да чете! Наскоро ѝ намерих такива книги, да видиш само…
И Анна отново слушаше. Друг път каза, че иска да пребоядиса верандата. Ема веднага си спомни как децата на дъщеря ѝ изрисували балкона. Анна не започна да спори: и двете истории бяха съвсем обикновени и сами по себе си не заслужаваха караница. Но всеки път се получаваше едно и също — Ема се интересуваше от разговора само докато ставаше дума за семейството ѝ.
Анна живееше сама в малка къща с веранда и асма до входа. Дъщеря ѝ отдавна беше заминала в чужбина, обаждаше се в неделя и се интересуваше от къщата, градината и делата на майка си. Анна отговаряше, че всичко е наред. Така беше по-лесно, отколкото да обяснява защо дните ѝ започнали да си приличат. Не очакваше приятелката ѝ да реши проблемите ѝ или да я забавлява. Искаше близък човек поне понякога да я попита какво ново има в нейния живот.
На следващия ден след една от тези срещи Анна излезе в двора и видя съседа си Томас при розите, посадени край ниската ограда. Той се беше преместил на улицата преди няколко години и обикновено разговорите им се изчерпваха с поздрав през портата. Но сега цъфтящите храсти растяха точно срещу кухненския прозорец на Анна и тя неведнъж беше забелязвала колко старателно Томас разтваря листата и почиства падналите листенца от пътеката.
— Анна, случвало ли ви се е да ходите за риба? — попита той, когато тя спря до оградата.
Тя се изненада и се засмя: никога не беше държала въдица. Томас обясни, че на следващия ден ще ходи до езерото, и предложи да вземе такъми и за нея. Щели да поседят край водата, да пият чай от термоса, а ако рибата не кълве — нищо страшно. Анна каза, че ще си помисли. Самата покана я изненада: Томас не се ограничи с дежурен разговор за времето, а искаше да разбере какво би ѝ било интересно да прави.
Вечерта Анна извади от гардероба удобни панталони и леко яке, а после ги прибра обратно. Няколко пъти се посмя на себе си, преди да разбере, че се притеснява не заради риболова. Отдавна никой не ѝ беше предлагал да прекарат време заедно просто защото му се искаше да е в компанията ѝ. Сутринта все пак отиде до портата с кошничка домашни пирожки. Томас вече беше приготвил втора чаша и сгъваем стол. По пътя си говориха за градината и слабата реколта от моркови, а край езерото той ѝ показа как да държи въдицата и търпеливо отговаряше на въпросите ѝ. За пръв път отдавна Анна не се стараеше да измисля тема, която да задържи събеседника до себе си: Томас сам я питаше за книгите ѝ, за дъщеря ѝ и къде би искала да отиде.
След това срещите в четвъртък с Ема започнаха да ѝ тежат още повече. Анна не възнамеряваше да сравнява хората и не искаше да превръща обикновеното приятелство в състезание. Но когато приятелката ѝ отново дойде с телефона, пак показа внука си със синята шапка и не зададе нито един въпрос за разходката до езерото, Анна реши поне веднъж да го каже направо. Разказа как е седяла край водата, как Томас ѝ е обяснявал какво да прави с въдицата и как са пили чай. Ема изслуша няколко изречения, а после попита дали има още снимки на малкия. Анна отговори, че има, но сега ѝ се иска да поговорят за нея.
— А за какво да говорим? — сви рамене Ема. — При теб всичко е както винаги: къща, градина, телевизор. А аз имам шест внуци и не мога да смогна с всички!
Анна не отговори веднага. Разбираше, че приятелката ѝ вероятно не е искала да я обиди. Ема обичаше да споделя семейните новини, а Анна години наред ѝ беше отделяла време и внимание за това. Но навикът да слуша не означаваше, че Анна трябва да продължава да се съгласява с внушението, че в нейния собствен живот няма нищо интересно.
— Радвам се за внуците ти — каза тя. — Но не искам всеки път да седя до теб и да чакам да приключиш с разказите си. Хайде днес да поговорим не само за тях. Разкажи ми как си ти, а после ме попитай и мен.
Ема я погледна, сякаш молбата ѝ беше неочаквана. Прибра телефона в чантата си, но вместо да попита за разходката, въздъхна и започна да се приготвя за тръгване.
— Не знаех, че го приемаш така. Добре, друг път ще поговорим.
Когато портата се затвори след приятелката ѝ, Анна се върна в кухнята. На масата стоеше чиния с домашни бисквити, които Ема дори не беше опитала. Анна прокара пръст по ръба на чашата, после придърпа чинията към себе си. Не ѝ се искаше да се карат, но още по-малко ѝ се искаше отново да се преструва, че безразличието не я наранява. Когато Ема дойде следващия път с телефона и започна да търси поредната снимка на внука си, Анна рязко отмести чинията към края на масата и погледна приятелката си право в очите.
Ако продължаваш да смяташ живота ми за празен, повече няма да прекрачиш прага на дома ми — Анна рязко отмести чинията с недокоснатите бисквити към края на масата…
Ема спря да прелиства снимките. Телефонът остана в ръката ѝ, но екранът угасна.
— Така ли било — каза тя. — Значи сега трябва и разрешение да искам, за да поседя с теб?
— Не ти трябва разрешение. Моля те само да не свеждаш всеки разговор до снимки и новини за децата.
— А какво да ти разказвам? Имам деца и внуци. Това е животът ми. Или реши, че трябва да идвам тук и да давам отчет за чувствата си?
Анна не отговори веднага. Искаше ѝ се да обясни всичко по-просто, без да се карат, но Ема вече беше станала и закопчаваше чантата си.
— Не съм искала отчет — каза Анна. — Щеше ми е достатъчно понякога да ме попиташ как е минал денят ми.
— Ти никога не си се оплаквала. Винаги казваше, че всичко е наред.
— Защото обикновено не успяваше да ме изслушаш докрай.
Ема погледна към чинията с бисквитите, после отново към Анна.
— Мислех, че сме приятелки, а не на преглед при психолог.
— И аз така мислех.
Ема взе палтото си. На вратата се забави, сякаш чакаше Анна да смекчи думите си и да предложи да забравят разговора. Анна остана до масата.
— Не знам кога ще дойда пак — каза Ема.
— Както решиш.
Портата се затръшна. Анна прибра бисквитите в кутия и я сложи в шкафа. После изплакна чашите, избърса масата и чак тогава забеляза, че ръцете ѝ треперят. Не съжаляваше за казаното, но вечерта се оказа по-тежка, отколкото беше очаквала.
В четвъртък Анна не направи сладкиш и не сложи две чаши на масата. Обикновено започваше да се готви за идването на Ема още от сутринта, макар неведнъж да се беше убеждавала, че го прави просто по навик. Сега си имаше свои занимания: следобед възнамеряваше да отиде до библиотеката и да попита дали набират група за екскурзия до стария замък, за който отдавна си мислеше.
Все пак няколко пъти погледна часовника. В три и половина откъм портата се чуха стъпки. Ема не влезе, само извика от пътеката:
— Вкъщи ли си?
Анна излезе на верандата. Приятелката ѝ държеше телефона в ръка, но не го вдигна, за да покаже снимка.
— Вкъщи съм. Тъкмо се канех да отида до библиотеката.
— Значи нямаш време да си поговорим?
— Днес вече няма да стане. Обещах си да свърша нещо за себе си.
Ема стисна устни.
— Преди винаги си беше вкъщи в четвъртък.
— Преди и не си мислех, че трябва предварително да освобождавам целия си ден.
— Ясно — каза Ема. — Приятно ви прекарване там, в библиотеката.
Обърна се и тръгна към портата. Анна не я спря, но и не хукна след нея. Думите прозвучаха остро, но тя знаеше, че ако отново се направи, че нищо не се е случило, и двете ще се върнат към стария ред.
В библиотеката Анна научи, че екскурзията ще се проведе след две седмици. Имаше свободни места и тя се записа. На връщане се отби при Томас и му разказа за пътуването.
— Тъкмо се канех да ви попитам дали искате да отидете — каза той. — Но щом ще има група, даже е по-удобно. Да отидем заедно?
— Ако се намери място за вас.
— Ще проверя. А ако няма, ще ви завиждам от градината.
Анна се засмя. Не му разказа за караницата с Ема: не искаше да превръща срещата им в обсъждане на чужди постъпки. Вместо това поговориха какви обувки и яке е най-добре да вземат, ако край замъка е ветровито.
В неделя се обади дъщеря ѝ. Попита как вървят нещата у дома и Анна, както обикновено, започна с градината. После спря и добави, че се е записала на екскурзия. Дъщеря ѝ се зарадва, помоли я да ѝ изпрати снимка на замъка и попита с кого ще пътува майка ѝ. Анна каза, че ще бъде със съседа си.
— Чудесно, мамо. После ще ми разкажеш как е минало.
— Ще ти разкажа — отвърна Анна.
След разговора тя дълго седя до прозореца. За пръв път от няколко месеца не ѝ се наложи сама да измъква въпроси от дъщеря си, а после да се убеждава, че краткото обаждане е всичко, на което може да разчита. Дъщеря ѝ не можеше да бъде по-често до нея и Анна го разбираше. Но този път поне беше споделила какво я вълнува, вместо отново да отговори: „Всичко е както винаги.“
Ема не се обади почти две седмици. Анна не знаеше дали приятелката ѝ чака тя да направи първата крачка, или просто се сърди, и реши да не гадае. В четвъртък започна да ходи до библиотеката, понякога се отбиваше на пазара, а веднъж следобед дълго седя в градината на Томас, докато той поправяше разклатената пейка. Говориха си за книги и за това как всеки от тях е свикнал да прекарва времето си сам. Томас не я пришпорваше да отговаря и не се преструваше, че знае от какво има нужда.
В деня на екскурзията двамата седнаха един до друг в автобуса. Пътуването продължи няколко часа. Анна слушаше разказа на екскурзовода, разглеждаше старите стени и снимаше не само кулите, но и обраслия с цветя двор. Томас не се стараеше да бъде до нея през цялото време, но по време на почивката ѝ донесе чай и я попита дали е уморена.
— Не — каза Анна. — Отдавна исках да дойда тук.
— Тогава добре, че все пак се престрашихте.
Вечерта тя изпрати на дъщеря си няколко снимки, а една разпечата и сложи на рафта в дневната. Харесваше ѝ да вижда тази фотография, когато минаваше покрай нея: не като доказателство, че животът ѝ изведнъж е станал необикновен, а просто като напомняне за хубав ден, който сама си беше устроила.
Ема се появи отново следващия четвъртък. Този път се обади предварително и попита дали може да дойде следобед. Анна отговори, че ще бъде вкъщи, но я предупреди, че към четири ще излиза.
Ема дойде без сладкиш и без обичайната усмивка, с която преди започваше да показва снимки.
— Няма да се бавя — каза тя. — Утре по-малката ми внучка има участие и исках да ти разкажа.
— Разкажи. А после искам да чуя как си ти.
Ема седна и остави телефона в скута си. Разказа за участието, за това как внучката ѝ се притеснявала и как майка ѝ търсила подходящи обувки. Анна слушаше, но не се отказваше от въпросите си. Когато Ема приключи, тя попита как е минала екскурзията и харесал ли се е замъкът на Анна.
— Хареса ми — отговори Анна. — Особено вътрешният двор. Ще ти покажа снимките, ако искаш.
— Покажи.
Анна отвори снимките. Ема разгледа няколко и се спря на фотографията, на която с Томас стояха под каменна арка.
— Изглеждаш добре — каза тя. После добави: — Не знаех, че отдавна искаш да отидеш там.
— Май и аз отдавна не съм го казвала на глас.
Ема отмести поглед. Анна не започна да ѝ подсказва какво още да каже. Приятелката ѝ си наля чай и попита какво смята да прави Анна в градината през уикенда.
— Още не съм решила. Може би най-сетне ще посадя по-малко, както си обещах напролет.
— Всяка година го казваш.
— А ти всяка година ме питаш за градината едва след като разкажеш за всичките си внуци.
Ема я погледна, но този път не започна да спори.
Говориха още около половин час. Не всичко мина гладко: Ема няколко пъти отново посегна към телефона, а Анна веднъж я прекъсна, за да довърши мисълта си. Но никоя не започна да си тръгва, не затръшна вратата и не настояваше другата веднага да се върне към предишното си поведение.
Когато Ема си тръгваше, каза:
— Ще ти се обадя другата седмица. Ако не си заета.
— Обади се. После ще видим какви планове имаме и двете.
От този ден четвъртъците вече не бяха задължителни. Понякога Ема идваше, понякога се чуваха по телефона, а понякога Анна излизаше сама или се срещаше с Томас. Ема продължаваше да обича да разказва за внуците си, а Анна продължаваше да се радва за тях. Само че сега в разговора оставаше място и за нейните собствени новини.
Следващия четвъртък Анна сложи на масата една чаша, а втората извади, когато чу звънеца при портата.




